Къде е багерът?

Автор Даниела Пенкова
Моля, при препечатване на материала, цитирайте източника и автора!

          Докато отиваме към общината на Аспарухово, забелязваме наредените по булеварда бусове на националните телевизии, а лъскави журналисти отегчено скучаят, докато операторите им снимат багерите отпред.

Доброволците, наредени в опашка пред общината, получават по една лопата и биват изпращани основно към ул. Моряшка. Нас ни изпращат вдясно по пътя към Зеленика. Улицата е стръмна и се налага да вървим пеша, защото асфалтът е почти изцяло отнесен. Образувала се е дълбока дупка в средата. Минаваме покрай селска къща, където възрастни хора се опитват да махнат калта от пътя и да я струпат край оградата, с надеждата да препречат пътя на водата при следващия дъжд, за да не влезе и този път в градините и къщите им. Асфалтът свършва пред две огромни, бели, лъскави къщи в подножието на гората - от онези, които се продават по тези места за стотици хиляди евро. Две свлачища на хълма зад тях грозно са оголили билото. В къщите няма щети, но песъкливата почва се е натрупала в цветната им градина и по каменните пътеки в двора им. Оказва се, че собственик и на двете е едно и също семейство. Бригадата ни от "Солидарен център - Варна" е съставена от 7 души – твърде много за подобна работа, която ни се струва безсмислена на фона на кадрите, видени по телевизията. Възмутата ни нараства, когато виждаме, че собственикът изхвърля първата кофа с кал в образуваната в асфалта дупка по нанадолнището. На забележката ни, че при следващия дъжд калта ще бъде веднага отнесена към къщите в подножието и е по-добре да се струпа на равното пред къщата му, за да не залее съседите, собственикът важно ни отговаря, че щял да насипе чакъл върху пясъка. Сякаш чакълът и калта няма да бъдат отнесени  както е бил отнесен асфалтът. Четирима си тръгваме побеснели и решени този път да отидем в циганската махала на ул. Розова долина и ул. Гривица, където никой доброволец не бива изпращан. Явно оттук нататък ще се самоорганизираме и ще работим където искаме ние. На слизане помогаме на възрастните хора в подножието да натрупат калта от улицата покрай оградата си като малка дига. Да се надяваме, че няма да завали отново, защото вече знаем, че цялата кал от високите бели къщи ще се излее тук. Дядото развълнувано иска да ни подари шише ракия. Отказваме я и го прегръщаме.

Минаваме през ул. Моряшка, където казват, че ситуацията е плачевна. Цялата улица е изпълнена с магазини, някои от които са вече отворени. В другите има по няколко служители, които се опитват да изчистят складовете. Доброволци има, багери също. Положението е почти овладяно. Явно организацията си е казала думата.

На ул. Гривица, в най-бедната част на циганската махала, ни посреща неочаквана сцена. В тясната улица се привижваме по импровизирани пътеки от дъски. Малка крачка встрани означава да затънем в дълбоката кал. Вратите са отнесени от вълната, прозорците на места са избити, унищожените дивани и шкафове са изкарани навън, докато хората се опитват да изкарат калта от къщите си с кофи, легени и импровизирани инструменти. Веднага се заглеждат в бутилката вода, която носим. Тук няма доброволци, няма телевизии, няма лопати и няма вода за пиене. Глъчката и хаосът ни понасят.

Влизаме в дом от 20 кв. метра, в който живеят 2 семейства. Калта е навсякъде, мебелите са изцяло унищожени. Веднага се хващаме на работа, няма време за приказки. Щастливи сме, че имаме ботуши. Жената до нас работи боса. Следите от водата достигат средата на стените. След известно време се спираме за кратка почивка и започваме да задаваме въпроси. Как се случи всичко, тук ли бяхте? Водата е придошла изведнъж, на вълна. Опитали са се да задържат вратата затворена, но силата на вълната е била неописуема и е прегънала вратата, изкарвайки я от пантите. Вътре са били и двете дечица в ръцете на баща си, който с тях буквално е преплувал стаичката, за да се изкачи на покрива през вътрешната стълба. Сега малкото е в болница с майка си, защото е болно.

Пред къщата едно момче събира на купчина калта, която изхвърляме отвътре. Такива купчини има през метър, а върху тях лежат всички вещи, вече ненужни. От вчера се чака багер, за да освободи улицата от боклуците. Но багерите са там, където са и телевизиите. Естествено, не и в циганския квартал. Още повече, че вината за случилото се отдавна вече е прехвърлена върху тях. За всеки, решил да посети квартала, е пределно ясно, че вълната е дошла отгоре с неописуема сила. Затова решаваме да се доверим на техните разкази и да се изкачим над квартала, за да видим с очите си откъде е тръгнало всичко и защо. Откритията ни се разминават с всичко чуто по телевизиите. Но за това – в следващата статия, в която ще видим как в Аспарухово умря журналистиката.